Бях тъжно дете. Нямах приятели, всички ми се подиграваха, исках да избягам. Имах много мечти, в които никой не повярва и не получих шанса да опитам поне в една. На 14 години исках да тренирам професионално лека атлетика и ходех сама със спортистите да тичам. Нямах подкрепа и често чувах – “Стига си ходила да бягаш, ти не можеш да ходиш, а искаш да тичаш.” След известно време исках да изучавам английски език, защото виждах деца, чиито родители много настояваха да знаят език. Но и тук срещнах съпротива. След седми клас ме приеха в математическа гимназия, но учих в близкия електро-техникум да поправям телевизори. В осми клас исках да пея професионално и да уча музика индивидуално с вокален педагок, но нямахме достатъчно пари. Записаха ме в хор, защото таксата беше ниска. Бяхме сами, без подкрепа от роднини, но никога не сме били бедни. Когато завършвах техникума с пълно отличие, родителите ми се разделиха официално след двадесет годишен брак. И това не ме сломи напълно. Временато бяха трудни. Исках да уча актьорско майсторство. Знаете репликата „Актьор къща не храни, откажи се”. Това беше последният път, в който бяха порязани крилете ми. Исках да избягам – това и направих. Влязох в икономически университет в София, за да си тръгна. Това не беше призванието ми. Самотата и борбата със света бяха ужасни. Работех през нощта, за да си плащам таксите. В този период разбрах, че страдам от много хранителни непоносимости, имах периоди, в които не можех да ям почти нищо. Прекъснах университета. Търсех изход и не го намирах. От толкова глад и незнание какво мога да ям и какво не, се разболях – да, разболях се! Болест, от която трудно се измъкваш сам.
