Голяма част от инфекциите, причинени от вируса, не водят до развитие на инфекциозна мононуклеоза. Сред децата честотата на първичната инфекция, в сравнение с възрастните, е по-висока.

Заразяването с EBV става чрез инфектирана слюнка от индивиди, които не проявяват симптоми на заболяването (асимптомно носителство). Вирусът може да се отделя и от маточната шийка, съответно при някои случаи на зараза може да се подозира генитално предаване.

Епщайн-Бар вирусът таргетира B-лимфоцитите на имунната система. При първична инфекция тези клетки се инфектират първи и се превръщат в резервоар на вируса, който се намира в тях в латентна форма.

По-късно, при наличие на специфични условия като имунен дефицит, вирусните частици могат да се реактивират и да се екскретират чрез слюнката във външната среда. Обикновено реактивацията често остава безсимптомна.

Имунният отговор на организма се различава при остра и латентна форма на инфекцията. Латентната инфекция и латентната генна експресия се свързват с развитието на онкологични и лимфопролиферативни заболявания.

Когато навлезе в организма, EBV заразява слюнчените жлези и епителните клетки на орофаринкса. Заразяването на B-лимфоцитите става от тези клетки или при директно инфектиране в сливиците (тонзилите). Чрез инфектирането на B-лимфоцитите, вирусът се разпространява в кръвта и така заразата се разпространява из цялото тяло.

При пациенти с имунни нарушения, инфектираните B-клетки предизвикват активирането на цитотоксични T-лимфоцити. Именно T-клетъчният отговор до голяма степен играе ключова роля за повишаване на броя на лимфоцитите и откриването атипични лимфоцити.

Но освен това той е и отговорен за контрола върху първичната инфекция и потискането на активността на вируса през целия живот на инфектирания гостоприемник. Инфектираните с EBV B-клетки предизвикват хуморален и клетъчен отговор от страна на имунната система към вируса.

Освен инфекциозната мононуклеоза, клиничните форми на инфекцията с вируса на Епщайн-Бар включват и EBV хепатит, вторични имунодефицитни нарушения, лимфом на Burkitt, болест на Ходжкин, назофарингеален карцином, синдром на хроничната умора, B-лимфопролиферативна болест и др.

Инфекциозната мононуклеоза е самоограничаващо се заболяване. Повечето случаи протичат субклинично и често могат да бъдат установени единствено със серологични изследвания. Единственият рисков фактор за развитие на инфекцията е близък контакт със заразен човек.

От своя страна, синдромът на инфекциозната мононуклеоза се разглежда често като имунопатологичен отговор към инфекцията и се проявява при индивиди на възраст между 15 и 25 години. Инкубационният период варира средно между един и два месеца.

Пациентите са неразположени, уморени и съобщават за възпалено гърло. Гаденето и загубата на апетит са други чести симптоми. Обикновено не настъпва повръщане. Наблюдава се слабо повишаване на телесната температура, като втрисането се среща рядко.

Ранните признаци се представят от повишена температура, фарингит, обрив, периорбитален оток и лимфаденопатия. По-късно може да се наблюдава увеличаване на размерите на черния дроб (хепатомегалия) и слезката (спленомегалия), пожълтяване (иктер), едем на увулата.

Класическото протичане включва три симптома: треска, фарингит и лимфаденопатия. В някои редки случаи, заболяването може да причини необичайни симптоми като енцефалит, панкреатит, миокардит, холецистит и др.

Заболявания, които могат да причинят развитие на подобви симптоми, каквито се наблюдават при инфекциозната мононуклеоза, са инфекции с аденовирус, цитомегаловирус, хепатитен A вирус, бета-хемолитични стрептококи от група A, ХИВ, Toxoplasma gondii и др.

За изясняване на диагнозата лекарят назначава провеждането на серологични изследвания, PCR тестове и различни потвърдителни тестове (блот тестове). Може да се проследи титъра на образуваните срещу вируса антитела. Хетерофилният тест е друг специфичен тест за потвърждаване на диагнозата. Той обаче не е толкова полезен при деца под 2-годишна възпаст, защото техните резултатите често са отрицателни.

Не съществува налична ефективна терапия срещу вирусния причинител на инфекциозната мононуклеоза. Често се прилагат някои от следните класове лекарства: кортикостероиди, антибиотици, аналгетици, антипиретици. Кортикостероидите не се използват при лечение на неусложнена инфекциозна мононуклеоза.

Лекуването с антибиотици на пациенти с положителен резултат за наличие на стрептококи от група A следва да бъде преценено внимателно от лекуващия лекар.

Не съществува налична ваксина срещу Епщай-Бар вирусът, която да се използва за профилактика на инфекциозната мононуклеоза.

Източници:

• Учебник по инфекциозни болести на доц. Нина Янчева-Петрова от 2023 г., 297-307 стр.
• https://www.mayoclinic.org/diseases-conditions/mononucleosis/symptoms-causes/syc-20350328
• https://www.webmd.com/a-to-z-guides/epstein-barr-virus