Днес виртуалното пространство често доминира в ежедневието ни – работим, играем и споделяме време с близките си пред смартфона, монитора и клавиатурата. Но замисляме ли се колко време всъщност прекарваме в него, откъснати от реалността?
„Според мен е много важно, когато забележим, че някой близък прекарва твърде много време в социалните мрежи, да се запитаме какво му липсва.
Особено ако това е дете или тийнейджър – прекарваме ли достатъчно качествено време с него, питаме ли го какви са неговите нужди и потребности, наясно ли сме какво се случва във вътрешния му свят“, казва в „Подкаст за здраве“ психиатърът д-р Йоанна Маринова.
Коя е тя?
Ст. л-т д-р Йоанна Маринова е експерт в областта на психотравмата. В своята практика активно прилага интегративен подход между медикаментозното лечение и психотерапията. Д-р Маринова има множество научни публикации в български и международни списания. Ежегодно участва в научни конференции. Има богат клиничен опит в лечението на афективни и тревожни разстройства.
„Човек започва да прекарва твърде много време в интернет, когато нещо му куца в реалния живот“, категоричен е експертът. Тя пояснява, че потребителят винаги може да залитне, надвишавайки препоръчителното време, но при нормално качество на живота, той никога не би предпочел „да живее“ във виртуалния свят.
Имаме ли зависимост към социалните мрежи?
Наред с нарастващата продължителност на времето, посветено на социалните мрежи, алармиращи сигнали за проблем са:
- непрекъснатото сравняване с околните;
- потиснатата самооценка;
- усещането, че не сме достатъчно добри;
- чувството за самота.
„Тогава наистина трябва да си обърнем особено внимание, защото нещо се случва и трябва да преосмислим времето си в социалните мрежи“, твърди д-р Маринова.
Това може да се окаже сериозно предизвикателство. Много често децата, които са склонни към такъв тип зависимост – от интернет, игри и т.н., са самотни деца. „На тях им липсва това качествено време с родителите и може би тези активности, които ги карат да се чувстват пълноценни и специални“, убеден е психиатърът.
От друга страна, алгоритмите на самите социални мрежи също стимулират потребителите да продължават да ги използват. „Ти скролваш и в един момент ти става скучно, защото съдържанието става еднообразно, но не знаеш кога ще дойде моментът, в който ще видиш нещо интересно и ще получиш това вълнение“, коментира д-р Маринова.
Защо сме зависими към интернет?
В основата на проблема стои допаминовата зависимост, която социалните мрежи предизвикват. Съществува обаче и здравословна алтернатива за набавянето му – спорт. Тук се включват не само интензивните тренировки, а напротив – източник на допамин могат да бъдат и леките разходки, особено тези в компанията на близки хора.
Всъщност, един от най-богатите извори на допамин са добрите социални връзки. И това не е никак случайно – те задоволяват базовите ни емоционални потребности: от близост, любов, подкрепа, принадлежност.
Кога да срещнем детето си със смартфона?
Въпросът кога е уместно да разкрием пред децата си необятната страна на дигиталния свят предизвиква полярни мнения. Редица специалисти са на мнение, че това не трябва да се случва преди 4-5 до 6-годишна възраст. „Едно излагане за дълго време пред екран спира и забавя развитието, ограбва от времето за активна игра, общуване и социална интеракция с околните“, споделя специалистът.
Въпреки че тази среща е неизбежна, връзката между реалното и виртуалното трябва да бъде балансирана. Един от сигурните начини за ограничаване на дигиталното влияние върху децата е въвеждането им в режим. Той не представлява просто дисциплинарен подход за възпитание, а в действителност създава усещане за свобода и сигурност.
Личният пример на родителите играе важна роля в изграждането на здравословните навици на децата. „Смятам, че е много важно родителят да е осъзнат и да направи тази „жертва“ – да остави телефона си, за да обърне внимание на детето“, смята д-р Маринова.
Как да успеем да изградим от децата си устойчиви личности?
Те трябва да развият способността си за справяне с емоционалните травми. Например употребата на алкохол или патологичният работохолизъм от страна на родителя също биха могли да се превърнат в травма за детето. „Важно е в каква посока на компенсация на травмата ти ще тръгнеш, защото обикновено има два пътя“, казва д-р Маринова.
Едната посока е пътят на свръхкомпенсацията – детето прави всичко възможно, за да не бъде като родителя си, а другият – травмираната личност се предава на травмата си и поема по патологичния път на примера, даден ѝ в семейството. Така човек става зависим.
Цялото интервю със ст. л-т д-р Йоанна Маринова пред Ралица Стефанова гледайте във видеото.
