Повечето от нас потръпват и правят гримаса, когато чуят собствения си глас на аудио запис. Малцина обаче знаят, че това, което ни обзема в такива моменти, си има медицински термин и е обект на десетки изследвания.
Всички те се опитват да обяснят защо се мръщим, когато чуем гласа си на запис, както и какво прави гласа в нашата глава толкова различен от този, който всички останали чуват.
Едно от най-популярните научни обяснения за този феномен е свързан с вибрациите в тялото ни, които никой друг не може да чуе. Когато слушаме другите хора да говорят, нашите тъпанчета и вътрешното ни ухо вибрират от звуковите вълни, които идват отвън. Това са вибрации, които мозъкът превръща в звуци.
Същото се отнася и когато чуваме собствения си глас, но в такива моменти ние добавяме към тези външни вибрации и вътрешните, които идват от тялото ни – от гласните ни струни и дихателните пътища.
Костната проводимост на звука се получава при активация на гласните струни. Вибрациите се изпращат през черепа, достигайки вътрешното ухо. Акустиката в черепа намалява честотата на тези вибрации по пътя, като добавя някои бас тонове. В резултат на това гласът, който чуваме в главите си, е по-нисък, богат и мелодичен, а този, който чуваме от друг външен източник (например от видео или аудио запис), ни звучи тих, писклив и дори чужд.
Медиците твърдят, че в това няма никаква изненада. Нормално е гласът да не ни харесва без дълбоките и богати нюанси, добавени от нашата вътрешна слухова система.
Експерти от университета в Пенсилвания уточняват, че човек чува гласа си изкривен заради трите малки кости в т.нар. средно ухо. Те участват в обработката на звука, който мозъкът възприема, и така аудио данните не се предават по оптимален начин.
При възприемане на собствения си глас човек смесва звуците, които издава, с тези от обектите около него. Така той не може да чуе реалния звук на гласа си. Затова и често той го възприема зле, когато за пръв път го чуе на запис. На повечето хора им е нужно време, за да свикнат с начина, по който звучи речта им, уточняват учените.
Според тях същото неприятно чувство се появява у нас и тогава, когато гледаме снимки или видео. Това е така, защото сме свикнали да виждаме огледалната версия на себе си, а когато тя е обърната, се чувстваме грозни, стига да нямаме перфектна симетрия на лицето.
Добрата новина е, че гласът ни не е неприятен за нашите близки, приятели или познати – за тях това е глас, с който те са свикнали. Специалистите обясняват, че хората около нас не са чували вътрешния ни глас, затова не бива да се притесняваме да говорим, дори когато не ни харесва как звучим.
А следващия път, в който се изкушим да попитаме „Наистина ли звуча така?“, да не се притесняваме, когато отговорът е „Да“. Според експертите по-важна е компанията, която споделяме, както и какво казваме, а не как точно звучим.
Все пак не бива да се пренебрегва фактът, че нашият глас играе огромна роля при формирането на идентичността ни. В този смисъл е доста разочароващо, когато установим, че гласът ни е писклив и дразнещ, че си поемаме въздух така, все едно умираме, и накъсваме неприятно фразите.
Съдържанието е информативно и не представлява консултация, препоръка или съвет. При въпроси относно вашето здраве, медицинско състояние или лечение, задължително се консултирайте с медицински специалист.
