Детският аутизъм представлява разстройство на социалното развитие, което се развива в ранна детска възраст и засяга мозъчното развитие и поведението на детето.

Характеризира се с нарушения в социалното функциониране, във вербалната и невербалната комуникация и поведенчески аномалии.

В разстройствата от аутистичния спектър освен аутизма влизат и:

  • Синдром на Рет;
  • Синдром на Аспергер;
  • Первазивно разстройство на развитието;
  • Дезинтегративно разстройство в детството.

Снимка: iStock

Според стойностите на коефициента на интелигентност при засегнатите, аутизмът се разделя на ниско-, средно- или високо функциониращ.

Клиничните признаци на състоянието са свързани с поведението, социалната комуникация и взаимодействието с околните.

  • Детето не осъществява зрителен контакт с други хора;
  • Предпочита да бъде само;
  • Не реагира, когато бъде повикано по име;
  • Има забавена реч и не може да използва думите по предназначение;
  • Не изразява емоциите си;
  • Извършва стереотипни, повтарящи се движения;
  • Има координационни проблеми;
  • Има специфични предпочитания и др.

След като пораснат, някои от децата с аутизъм стават по-общителни, а наблюдаваните отклонения са по-малко. При други социалните и комуникационни проблеми не се променят и това задълбочава негативния ефект на състоянието върху живота им.

 

Смята се, че генетичният фон, недоносеният плод, различни други генетични заболявания и по-голямата възраст на родителите са фактори, които могат да допринесат за развитието на аутизъм.

Диагнозата се базира на наблюдение на детето и неговото нервно-психическо и социално развитие, а при съмнение – провеждане на генетично изследване за установяване на генетични аномалии. Тъй като не съществува специфичен тест за доказване на аутизъм, достигането до правилната диагноза изисква мултидисциплинарен подход и внимателно следене на детското развитие.

Към момента не е установено специфично лечение за аутизъм. Състоянието се повлиява благоприятно от:

  • Поведенческа терапия;
  • Различни образователни програми;
  • Семейна терапия;
  • Контрол на симптомите чрез медикаменти.

Целта на терапията е засегнатите деца да придобият социални умения, да могат сами да полагат грижи за себе си и да функционират оптимално в ежедневието си.

Източници: