Защо родителите трябва да ограничават престоя на децата пред компютрите, смартфоните и социалните мрежи? Вижте какво казва д-р Цветеслава Гълъбова, директор на Държавната психиатрична болница "Св. Иван Рилски". Д-р Гълъбова завършва Медицинския университет в София през 1992 г. и УНСС през 2006 г., а от декември 2014 г. е национален експерт по психиатрия на Българския лекарски съюз.
Днешното поколение деца и подрастващи водят много интензивен виртуален живот. На пръв поглед това не е толкова лошо - все пак те са родени и растат в 21 век - векът на главоломно развиващите се технологии, когато всичко е на един клик разстояние. Добре е, че те са в крак с достиженията на съвременната цивилизация. Да, ама не, както преди години каза Петко Бочаров. Не че е лошо да знаят и могат повече от нас, да си служат с това благо - интернет, но това вече социално явление - дигиталното общуване, има своите сериозни недостатъци и носи съответните рискове за децата и младите хора. На първо място аз поставям ограничаването на възможностите нашите деца да се научат да общуват на живо. Чрез виртуалното общуване на практика те се осакатяват откъм живи контакти.
В дигиталната среда човек може да се представи по различен начин - какъвто би желал да бъде, а не какъвто е. Освен това, общувайки там, ние получаваме харесвания, сърчица и разни други емотикончета, маркиращи положително отношение. Някои ги "събират" и на тази база градят самочувствие, че са харесвани и добре приети. Всеки един от нас има нужда от положителна оценка, от похвала и поощрение. Но не на всяка цена и от всекиго. Силната и здрава личност има потребност да бъде оценена от значими за нея личности. И това са обикновено няколко души от близкото обкръжение - хора, на които държим и чието мнение е особено важно за нас.
А какво става, когато детето и подрастващият младеж или девойка с все още нестабилни вътрешни устои получи 200 или хиляда "лайка" на свой пост - това най-често е, разбира се, снимка или клип. В тези случаи детето получава едно ефимерно одобрение, подкрепа или харесване, които стават основание, особено като се събират много такива, за изграждане на самочувствие. Но то е лъжливо, то е въздушна кула или къща на глинени крака, която при първата по-сериозна среща с проблемите в реалния живот рухва. Защото основата, на която се гради, е нестабилна и несигурна.
Във виртуалното пространство ние, а и децата, се представят в един идеален, често пъти далеч от реалността, вид. Т.е. ние и нашата същност остават скрити за общуването. Когато това се случва с възрастни хора, обаче, рисковете са много по-малки, защото човекът в зряла възраст вече има представа за себе си, добита и от живото, реалното общуване. А при детето точно това липсва и то започва да я гради на базата на едно истинско като преживяване и усещане общуване, но по същината си дълбоко нереално. Общуването във виртуалното пространство ни лишава от реалистичната обратна връзка с човека срещу нас, която имаме в живото общуване.
При него, освен думите, в процеса се включа и цялата палитра на невербалната комуникация - поза, мимики, жестове, поглед, докосване, мирис, глас и т.н. Във виртуалното общуване в най-добрия случай може да има някакъв образ, но той е опосредстван от съответния комуникационен канал. Да, но ние възрастните добре разбираме тази индиректност. Докато за децата това е реалността. И когато те прекарват твърде много време във виртуалното пространство, за тях това става истинския живот. Те просто нямат база за сравнение.
Друг съществен проблем на прекаляването с "живота" във виртуална среда от страна на децата и подрастващите е невъзможността да изградят истински социални умения. А те се наричат така, именно защото се изграждат в социума, но в живия реален социум, където има всичко - и прегръдка, и целувка, и говорене, и понякога скарване или пък даже и физическа агресия. Разбира се, последното не бива да се случва, то е неприемливо и недопустимо. Но, какво виждаме в последните години. Именно това - сцени на агресия и насилие между деца, се заснемат от техни връстници и се пускат в мрежите. И за съжаление получават стотици "лайкове" от деца.
Този грозен социален феномен за съжаление става все по-разпространен и води след себе си последствия за тяхното възпитание и възприемането на насилието и агресията като нещо "нормално", което е едва ли не маркер за сила и лидерство. Ето защо е от изключителна важност възрастните да контролират времето, което децата прекарват във виртуална среда, както и да се интересуват какво точно правят там - с кого и как общуват, какви материали споделят. Не бива да забравяме и опасността да попаднат на педофили в мрежата и да станат тяхна жертва.
На трето място, но не по важност, поставям проблема с дългото излагане на децата на електромагнитните вълни, които се излъчват от екраните на различните устройства. От две години, след въвеждане на обучение в електронна среда, децата ни имат гарантирани поне 5-6 часа на екран, като добавим и времето, в което те играят или общуват във виртуалното пространство, се получават понякога над 10 часа излагане на такова лъчение. А това е вредно от чисто физиологична гледна точка - и за очите, и за мозъка, и за физическото им състояние - седят или лежат дълго в една поза и физическата им активност е сведена до минусови стойности. Няма физическа дейност, няма чист въздух, няма досег с природата. С всички крайно негативни последици от това. Дългото излагане на екран прави децата невротични, неспокойни, с влошен сън, апетит и настроение. Темата за качеството на онлайн обучението е отделна и много голяма.
Четвъртият проблем, който според мен е също изключително съществен, се отнася до невъзможността децата, прекарващи много време във виртуалното пространство, да се научат на систематичен труд за усвояване на нови знания. В интернет всичко се случва бързо и лесно - един клик и получаваш нужната ти информация. Но това не е знание.
